Categories
Без категория

Калин Сърменов: Трябваше да счупим главата на Максим Генчев – gp-gallery.com

Театралната реформа напоследък предизвиква бурни и гневни реакции в гилдията. Все повече артисти скачат срещу новите правила и модели на финансиране. Стигна се дори до искане Министерство на културата да се закрие, след като бяха тиражирани информации, че промените могат да доведат до затваряне на театри.

„ШОУ” потърси Калин Сърменов, за да разсеем мъглата и да изясним ще има ли щети за театрите и за културата ни след реформата.

Верен на принципа си думите му да са толкова остри, че почти да са способни да „отрежат глави”, Милото за пореден път стреля в десетката!

– Г-н Сърменов, ситуацията около Министерство на културата, по отношение на реформата в театрите, става все по-напрегната. Във виртуалното пространство вече се отправят предложения то да бъде закрито, за да не се стига до закриване на театри! Допустимо ли е и едното, и другото?
– Самият аз участвам в този съвет към Министерство на културата, през който минава всичко това. И защитавам изцяло идеите му, някои от които в най-скоро време ще се превърнат в решения. Проблемът е не във фактологията, а в неразбирането от страна на някои от колегите в театъра. Има пълна информационна мъгла по този въпрос! Никой не говори за закриване на театри – това е спекулация с промяната. Никой не говори за премахване или смяна на някой от тези културни институти с някакви други. Просто се сменя начинът, по който те се финансират, техният статут. Гледам напоследък в интернет доста чувствителни колеги, които обясняват как културата и те самите ще загинат, което изобщо не е вярно! Или някой не го е обяснил като хората, или те не са разбрали. Всички тези културни институти, които няма да имат досегашния тип финансиране, ще бъдат финансирани на принципа на проектите. Към всеки един институт ще има проекти, които ще трябва да бъдат печелени и защитавани от въпросния театър с юридическо лице.

– Какво по-конкретно означава това?
– Трупа от няколко души с режисьор, които задължително трябва да имат юридическо лице, за да могат да кандидатстват в проекта като обществена поръчка – кандидатстват за този театър, примерно в Благоевград, правят проект – той отива в Министерството, бива одобрен или не. Има комисия, която ще приеме или ще отхвърли идеята. Във всеки един театър от тези застрашени театри – защото все още никой не е затворен и думата не е „затворен”, а „застрашен от смяна на статут” – ще има по три такива проекта.

Финансирането ще бъде в рамките на 150 000 лева

– само постановъчни на сезон. А репертоарът за съответния регион ще бъде съобразяван с този регион.

– Какво става при спечелен проект?
– При спечелен проект те трябва да отговорят на съответните изисквания. Режисьорът и екипът, спечелили проекта, трябва да положат усилия да изпълнят условията по проекта, които пак са свързани с развитие на културата. В този регион трябва да има поне 10 представления, които да се изиграят на местна почва. Като Министерство на културата не търси 100 процента възвращаемост на тези пари, които инвестира в продукцията, защото си дава сметка, че някой път могат да се направят и проекти, които не са толкова комерсиални.

– Но все повече артисти започват да говорят открито как ще останат без хляб при тези промени…
– Да, виждам какво се случва. Но в основата на тези проекти ще участват приоритетно хората, които са в конкретния културен институт. Няма как да останат без хляб, даже напротив! Когато се изиграят въпросните 10 представления и проектът е успешен, той остава безвъзмездно за театъра и той започва да си го менажира заедно с хората, които са спечелили проекта. От този момент нататък нито министерството, нито държавата имат отношение към тези финансови взаимоотношения с публиката или с други театри, на които ще гостуват. Това в никакъв случай не мога да кажа, че е съсипване на театрите.

– Актьорският състав запазва ли се непокътнат?
– Естествено, че численият състав трябва да бъде сведен до ниво, рентабилно за такъв проект. Ако същите тези артисти са добри и са работили, и са там, те могат да играят колкото си искат. В нашия театър например играем едно представление 17 години.

– А няма ли опасност по този начин театрите да се комерсиализират в опит да се привличат повече зрители? При смяна на финансовия модел се получава така, че се говори повече за пари, по-малко за култура…
– Няма как да се намали художествената стойност, при положение че Министерството на културата дава възможността за участие в проект. А дали той ще бъде комерсиален или не, го решават тези, които го правят. Министерството не изисква да се връщат пари – ако представленията са успешни, да ги играят. Или искат да ми кажат, че представление, което изобщо никой не гледа, е много добро?!

– По-скоро напрежението ескалира от самата комбинация „култура” и „пари”, която мнозина определят като откровен цинизъм, защото считат, че така театрите се приравняват на търговски дружества.
– Много е важно да се разбере принципа, по който ще се финансират тези пространства. И това няма нищо общо с търговското дружество. Има общо с това да се развиват театралните пространства в конкретните региони. И държавата измисли нов вариант, който е 100 процента по-добър от досегашната система.

Но тука, разбира се, трябва дупе

Трябва мениджмънт! Трябва добра режисура, добри проекти и т. н. А не да се седи и да се чака някой да ни плати заплатите…

– Има ли опасност от разцепление сред гилдията и то по най-маловажния критерии – кой откъде е, какво и къде играе?
– Да, разбира се. Това е нормално, в случай че този подход не бъде разбран и осмислен. Сигурно ще има. Но няма друг път. Другият вариант е тези театрални пространства да бъдат затворени. Спасението на давещия се е въпрос на самия давещ се по принцип, но в случая Министерството дава възможност, сменяйки статута на тези пространства, те не само да дишат по-добре, но и да имат свобода да правят проекти, които оттук нататък да ги задоволяват – и в творческо, и във финансово отношение.

– Изразиха се и такива мнения, че „колкото повече се руши българската култура през последните години, толкова повече расте броя на чиновниците в това министерство”…
– Така е, сигурно. Но това е несериозно изказване. Сега ще чуем какво ли не. Ами колко чиновници работят пък в парламента?! Тоест – дай да го закрием, защото са много. Това е елементарна логика, посредствени изказвания под чертата, които просто не знам как да коментирам. Да, сигурно ще има посредствени хора – можещи или не можещи, които някъде ще изгорят в движение. Съгласен съм… Но какъв е вариантът – ако не си играл преди, сега трябва някой да ти даде да играеш ли? Няма логика в това. То е все едно да кажем – ами то има много хора и в националната телевизия, дайте да ги махнем и да им вземем заплатите.

– Наскоро в социалната мрежа Нона Йотова написа, че трябва да се закрие Министерството на културата, защото „не върши никаква работа”, а чиновниците получават в пъти повече, отколкото артистите…
– Това вече е друга логика. Това, че тя взима 500 лв. заплата, не е проблем на тази реформа. Тя има директор и този директор може, ако реши, да й направи заплатата – по системата, по която функционира въпросния театър – и 1000 лв. Това е въпрос на мениджмънт! За мен Нона Йотова трябва да отнесе това свое мнение, оплакване или коментар не към Министерството на културата, а към мениджъра на театъра, в който работи. Министерството субсидира този театър на всеки един продаден билет – подава по 2.50 отгоре. И няма логика, по която артистът да е недоволен от заплатата си, защото министерството не му е давало. Напротив! То му дава достатъчно – или точно толкова, колкото трябва да получи на база на труда си. Има и мениджър, който трябва да смени логиката или нещо друго, за да се промени тази ситуация. Те това не го разбират.

Много им е лесно да пишат глупости

обслужвайки някакви свои или политически, или приятелски интереси. Моите уважения, такова нещо е, меко казано, несериозно. Това е такава елементарщина, която трудно може да бъде коментирана. Нейният работодател трябва да отговори на нейните въпроси и питания. И когато на нея не й харесва, си тръгва. Или остава, защото й харесва. Това, че ние чакаме някой да ни даде, мен ме отчайва! А то няма и логика. Отиваш и казваш на мениджъра – „заплатата ми е малка”, но понеже ония са големи глупаци, отвръщат „От министерството не ни дават пари”, при което артистите казват „А, така ли, значи министерството е виновно”. Ама как министерството ще ти даде – ти трябва да си изкараш парите!

– Колко тънка се оказва границата между култура и халтура?
– Примерите за халтура съм гледал години наред около себе си. Това са хора, които не разбират, не знаят как да направят представление. Но не просто представление, а представление, което да бъде гледаемо. И когато ти направиш такова представление, значи си свършил нещо. Но понеже те не могат да го направят, непрекъснато ми казват „Публиката е тъпа”. Или „Аз направих едно гениално нещо, но никой не го гледа, а аз съм на друго ниво, аз съм от Марс…” и и т. н. Ами, отиваш на Марс и правиш представление там! Тук положението е това, публиката е тази! Културата донякъде е и въпрос на талант, останалото е халтура, тя господства навсякъде. Министерството на културата няма приоритет да се занимава с художествените стойности на едно или друго представление – това не може да се случи. Или ще стане, както беше преди 10 ноември – да имаме цензура. И кой ще бъде този цензор? Кой ще каже кое е халтура и кое не е халтура? Маргарита Младенова, ако я питате, тя си има някакви нейни представи – слагаме я там и става страшно. Слагаме Стефан Данаилов – и става страшно! Това е много опасна тема. Всеки си носи сам отговорността, Министерството на културата дава възможност с този нов проект – всеки сам да носи отговорност, да решава и да застава зад него. Но аз няма да приема никога, че представления, които никой не гледа, са много хубави! Искаме да спрем и това

да се дават фалшиви отчети и резултати

както правят някои хора и досега!

– Кои са тези хора?
– Директорът на Сатирата (Здравко Митков, б. а.) от край време прави това, а това е порочна практика, която ще спрем! Тези хора подменят резултатите, билетите – прехвърлят ги от едно представление в друго, пишат представления, които са като откупка и т. н. Хиляди варианти. И по този начин източват парите от държавата, без да вършат никаква работа, и без артистите да са доволни – да получават заплата и да са щастливи, че играят представления на пълен салон. Това, пак казвам, е изключително порочна практика, която сега, Слава Богу, при промените, няма да я има. Отчитането на резултатите вече приехме да бъде на три месеца – по 2.50 на всеки лев от билет. И този вид отчетност от април ще стане на един месец, за да не влизат някои от театрите във вид задължение, което после трябва да избиват.

– В Сатирата, за която споменавате, продължава ли да го има напрежението?
– За съжаление не мога с нищо да помогна да е друго положението. Това е вече техен проблем. Как можеше по мое време заплатите да бъдат с 50-60 % по-високи, а сега изведнъж да няма. Аз думата „няма” в театъра не я приемам. Въпрос на мениджмънт е. Никога не съм казвал, че няма пари в театъра, докато бях негов директор. Оставих театъра с половин милион плюс. Сега да се оправят, нищо не мога да направя. Този, който сега е директор нали така е спечелил и конкурса – с постоянните мошеничества и ходатайства на Стефан Данаилов. Сега да се оправя. Митков изгони артисти, осветители, изобщо хора, които са на моя страна, само защото подкрепят онова, което правех. Той ги махна. Махна и моите представления, които играех в Сатирата. Остави само „Вечеря за тъпаци”, просто защото нямаше как. И сега е измислил друг вариант – да слага представлението по един път на месец, и постепенно само да умре. Какво да кажа? Това е

логиката на бездарния, нещастен човечец

нищо не мога да кажа… Та той махна „Златният телец” на пълен салон! Ние не го играем вече 6-7 месеца – само защото аз съм там. Изключително комплексарско отношение. Тук трябва някоя здрава ръка, но както виждаме в България това не може да се случи. Тъжна история. Картината е тъжна в България. И си седи така. Стефан Данаилов да му сърба попарата.

– Имало ли е досега ответна словесна реакция от страна на Здравко Митков към вашите обвинения?
– Неее, как. Той няма доводи. Това е абсурд. Ако имаше, досега да е излязъл. Няма! Няма и да има. Този човек няма никакъв морал. Това е агент от Държавна сигурност. Агент Василев! Говорим за един изключителен парцал, каквито и неща да обсъждаме, ще бъдат нелепи, защото този не става за нищо.

– Държавна сигурност отдавна я няма… Или?
– Няма такъв филм, всичко си е по старому. Другото са бонбонки за масовия потребител. Всичко е подредено, както е било и някога, нищо не се е променило.

– От вас знам, че още на първия ви снимачен ден в ролята на Милото в „Седем часа разлика” сте знаели текста на героя си наизуст, за разлика от редица наши големи имена, които поглеждат от листа…
– Да, така беше. И на тези хора хич не им пука, че е така. И си четат текста, режисьорите им правят забележка и все едно, че вятър духа. А то си личи, когато си смъкнеш погледа надолу, за да четеш текста, всичко се вижда в камерата. Извинявай много, ама това е под всякаква критика. Мария Статулова е един такъв пример! Това е резил. Пък после имаш претенции да ми обясняваш какъв страшен артист си. И да ми седи по телевизията със събрани ръчички, и да обяснява – как милее за изкуството. Това са глупости!

– Какво мислите за голямата Стоянка Мутафова, чийто талант е като мощен ураган всеки път, щом стъпи на сцената?
– Тя и Калоянчев, и всички от това поколение наши звезди, са хипер професионалисти. Стояна, която е на 94 години вече, продължава да играе великолепно. Какво да кажа… Това е примерът!

– Има ли до момента случай, когато умишлено се е пречело на такива големи имена – от ранга на Стоянка Мутафова, да играят?
– О, със сигурност има. Навремето Калоянчев също е имал проблеми с Народния театър. Всъщност Сатирата я правят, когато напускат Народния театър. Имало е такава драма, но тя е била временна. В онова време, въпреки моята ненавист към тези години от историята на България, все пак имаше критерии. Имаше и критици. Сега няма критици. Има хора, които преразказват. Изключително ниско ниво на критика. И как хората да се ориентират дали е хубаво, или не. После говорят как този артист го искали в Холивуд, онзи еди- къде си – глупости. Никой не ни иска, а ние сами се бием в гърдите! И сега ще направим тук една „Златна роза”, на която всичките ще вземат награди. И после никой няма да ги гледа.

Мария Статулова вика „Аз съм гениална”

медиите я канят на интервюта, тя дава интервюта и се чувства звезда и край, дотук. И тази войнстваща посредственост години наред беше в сянка. И сега, когато така наречената демокрация дойде, на тях им се стори логично, че е време да изплуват от мишите дупки, в които бяха заврени. Демокрацията им даде гласност и възможност да излязат. Кой щеше да им даде иначе на тях в онова време на такива мощни характери и професионалисти, изобщо да говорят?! Те им забраняваха даже да говорят! Станислав Стратиев, лека му пръст, беше издал заповед в театъра един артист да не говори! А днес посредствеността започна да създава свои собствени естетически критерии. И едва ли не същите сигурно сега биха казали: „Е, той и Калоянчев не става за нищо!”. Та тоя глупак Здравко Митков е махнал портрета на Калоянчев от Сатирата, който аз бях сложил.

– Защо? – Не знам, просто го е махнал. Също така е махнал и един бюст на Алеко Константинов, който Вежди Рашидов беше подарил на театъра. Защо ли? Защото посредствеността създава свои нови морални и естетически критерии!

Калоянчев лично е взел някога разрешение от Тодор Живков, за да се даде тази сграда на Сатирата. Лично е направил този театър с всички възможни средства, на които е способен. Да не говорим за таланта му и това, което е изиграл в този театър! От тук нататък този човек, поставен там, Стефан Данаилов да му сърба попарата – който го защитава и кадрува! Това е България за съжаление. Негативни примери да искаш…

Да не споменавам за един филм за Левски, за Дякона, който една медия си позволи да излъчи онзи ден! Без никакви критерии – мен това ме плаши! Не можеш да вземеш просто така едно пространство, да кажеш „Боря се за Левски” и да го осереш! Така поне твърдеше Максим Генчев! И какво! Да не коментирам филма…

На всичкото отгоре една медия взе, че го излъчи – вече сме под чертата. Ние нямаме критерии. Ако имахме, Максим Генчев трябваше да бъде заврян в една дупка и да му бъде счупена главата. Това е! Вместо това му излъчват филма?! Пълно безумие! Целта е да се лумпенизира народа, да не може да мисли, да се манипулира. Българинът и без това е много труден за образоване и култура. Ето го резултата. С театъра стигнахме до дъното.

Приемат в НАТФИЗ с говорни дефекти, за да си чешат егото

Отдавна твърдя, че в НАТФИЗ трябва да има нулеви години и го заявявам съвсем отговорно. Трябва да се спре този огромен поток от хора, които завършват и няма къде да отидат.

Пазарът в България се оказа, че не е толкова голям, колкото комунизмът предполагаше. Защото тогава те караха с пръчка на театър, а сега никой не те кара! Ходиш по собствено желание. Конкурентна е средата – да, но е конкурентна толкова много, че се пренасити.
И няма смисъл ние да бълваме излъгани хора в една среда, която не може да им предложи място за развитие. Бях в НАТФИЗ година и нещо. Съжалявам много за младите хора. Защото там, за да си запазят бройката, приемат куцо, кьораво и сакато! Хора, които са с говорни дефекти и говорят на диалект! Просто, за да се попълни бройката, за да може доцентът или професорът да си чеше егото. .