Categories
Без категория

Илия Луков: Любка Рондова предусещаше смъртта си! – gp-gallery.com

Миналата седмица голямата и обичана българска певица Любка Рондова си отиде от този свят, но остави след себе си вечните послания на песните си. През годините близо до нея и като приятел, и като колега бе народният певец Илия Луков. На 22 март, на концерта си в Младежкия театър „Николай Бинев”, той ще посвети песни на непрежалимата Любка. Първият им дуетен албум „Хоро се вие” се превръща в своеобразен символ на вярата и непрестанния стремеж към сплотеност, свързаност и несломимост. Двамата участваха и в инициативата „Най-дългото хоро на света”, чиято цел бе да обедини и повдигне националния дух на българите зад граница. А спомените на Илия Луков за нея сега се нижат един след друг.

– Г-н Луков, с Любка Рондова ви свързва не само сцената, но и едно дългогодишно топло приятелство. Какво ще запомните от него?
– Много топло приятелство. Още не мога да се успокоя от това, което се случи, но ще опитам да споделя с вас за нея. Чувахме се редовно с нея. Особено последните дни, когато имаше и празници, поводи. Подготвяхме да пуснем още един съвместен албум след „Хоро за влюбени”. И тя питаше все за него. Интересуваше се постоянно, работеше й се, твореше й се.

– Откога датира познанството ви?
– Чак от 1997 г., когато реално започнахме да работим заедно. Първите ни записи бяха на едни от незабравимите български песни като „Сестра брата кани”, „Не се бели, Наде”, всичките тези шедьоври от нашия край. Записвахме и с Костадин Гугов. Двамата ми показаха истинската пиринска песен, звученето, магията й. С Любка тогава издадохме и албума „Едно мало дете”, в който участва и Костадин Гугов. През последните години имахме доста концерти, почти навсякъде не е спирала да твори,

да радва хората с таланта си

През 2011 г. издадохме албума „Хоро се вие”, след като попътувахме доста и с най-дългото хоро в Европа, с българите в близките до нас държави. Преди това, през 2008 г., пък бяхме на турне при бесарабските българи в Молдова. Много ритмичен път.

– Отдавала е всичко на музиката, турнетата, песните, но случвало ли се е да сподели, че не се чувства добре здравословно през цялото това време?
– Тя си имаше проблем от години – страдаше от коксартроза, но редом с това имаше и изключително силен дух. Често обръщаше всичко, дори тези проблеми, в хумор. Тръгваме за поредния ангажимент и тя казва: „Къде съм тръгнала, виж ме…”, а аз й отвръщам: „Какво ти е, много си хубава!”. Защото тук е важен гласът и любовта на хората, това, което тя им даваше – а Любка се раздаваше докрай! Но тя се самоиронизираше, защото намираше в това начин да не мисли за проблемите, да минава сякаш покрай тях, въпреки че отлично съзнаваше колко са сериозни. Искаше да говори за музика, да мисли и да се занимава с нея. Затова се грижеше духът й винаги да стои високо, високо.

– Може би духът е този, който спасява в такива моменти на лесно отчаяние?!
– О, да! Това е истината. И затова и Любка, която държеше много духът й да стои високо, като излизаше на сцената, се преобразяваше. Забравяше какви болежки и проблеми има. Живееше за музиката.

– Всъщност в цялата си кариера Любка Рондова никога не е била държавна певица, на заплата, пеела е винаги за хората. Приживе дори казваше: „Аз си пеех като самодейка в ансамбъл „Гоце Делчев” в София – най-стария ансамбъл, придаден към Съюза на македонските бежанци. Аз 30 години си останах като самодейка към тоя ансамбъл”…
– Тя беше една от четящите изпълнители. Винаги беше пълно с литература около нея. И знаете ли, даже много се притесняваше в ситуации, в които, да кажем, се е случила някоя неволна грешка – някой не е чул нещо, не го е изпял, както трябва… Много се гневеше на това. „Трябва да питате преди това защото изменението на една песен – например вместо „Момци, калоферци”, да се изпее „Момци, македонци”, променя целия контекст”, беше казала веднъж. Тази й стриктност, взискателност, отношение към песента не мога да забравя! Но Любка го правеше ненатрапчиво, без да го налага, без дори да звучи като укор, даже се притесняваше в такива моменти. А всъщност, като се замислим, това е много важно – получава се подмяна иначе. Права беше абсолютно за това,

ние носим отговорност за децата на времето

след време.

– В излъчването на Любка Рондова сякаш присъстваше винаги една усмивка, в същото време обаче знаем, че житейският й път съвсем не е лек – в края на 40-те, когато Гражданската война е била в разгара си, тя е била едва на 10, и е станала свидетел на всички безумни последици за семейството си – с още неподготвеното си детско съзнание…
– (въздъхва) За съжаление е точно така, да. Имала е много трудни моменти, тежки травмиращи ситуации, след които човек трудно продължава. В един момент, когато се омъжва за съпруга си бай Иван, светла му памет, двамата сякаш намираха един в друг онази опора, която беше жизненоважна. С него се запознахме, когато аз още прохождах в музиката. Помня, сякаш беше вчера – тогава Любка застана до мен, точно след изпълнението на „Мъжка молитва” на фестивала в Сандански през ’96 г., и не се отдели. Подкрепи ме морално, беше изключителен момент за мен. След това започнахме много, много да пътуваме. Нямаше концерт, в който да не сме заедно. Когато заминахме през 2006 г. за Атина, за което има и филм, бяхме отново заедно, преживяването беше незабравимо.

– Какво ви споделяше за тези трудни моменти от детството си, а и след това?
– Много плачеше и за онова, през което е преминала, и за ситуацията, в която се намираше през последните години. Казваше: „Сега, когато си отида, няма повече кой да говори за онази загубена територия, за онези българи там, откъдето съм аз…”. Спомням си един случай, ще го споделя с вас. Беше през ’97-а година, пътувахме в Кипър, в град Ханя – тогава с нас бяха и трио „Българка”. Но вместо да ни изпратят самолетни билети, тръгнахме с две коли от България. Беше едно много мъчително пътуване през лятото. Но успяхме да се представим достойно, фестивалът беше на общностите, имаше и доста нелегални българи там. По едно време Любка става и казва – „Ще изпея една гръцка песен!”, след която последваха силни аплодисменти. Тя остана много изненадана, че познават песните й. А един се провикнал от публиката с репликата „Тук е половината Перник!”. Това са много мили моменти и спомени. Преди това, когато минавахме още митницата, тя изведнъж много се притесни. Мислеше, че може да ни направят проблем,

гръцките власти да не ни пуснат заради нея

Да й е светла паметта на Любка, това е стоплящо и сега, когато го говоря. Тя до последно питаше все за албума: „Готов ли е, готов ли е?”, сякаш нямаше търпение да го види. Страшно много даде тя за музиката!

– Доколкото знам, семейството й се разпилява – майка й остава партизанка, а баща й емигрира в Австралия, за да се спаси от преследванията…
– Така е било за съжаление… Тя ми е разказвала и по тази тема много, с много болка. Брат й само остана в България. А Любка живееше с внучката си Ивана. (Приживе в интервю за народното издание Любка Рондова е болезнено откровена: „Израснах без родители… В момента също преживявам труден период – моят съпруг, бащата и майката на моята внучка починаха. Отгледах я, тя завърши висшето си образование тук. Обича България и иска тук да продължи да живее и работи” – бел. ред.)

– Имаше ли страхове?
– Имаше, като всеки жив човек, но се стараеше да не ги показва. Затваряше страха в себе си, искаше в друго да се концентрира. Притесняваше се за неща, за които много хора дори не биха се сетили. Само като си помислеше, че хиляди българи я чакат зад граница например, когато сме пътували в Гърция, се вълнуваше страшно. А те там страдаха истински… Тръпнеха всеки път, когато някой от родината отиваше при тях. А Любка постоянно плачеше след това – за тези българи, за страната ни, за всичко, което е обвито в болка, в разстояние… После не можеше да спи, плачеше дни наред за тази ситуация… През 2006 г. в Атина, когато отидохме с нея на най-дългото хоро, имаше хиляди, хиляди българи. И емоцията беше неописуема. В момента, в който пристигнахме, я обградиха отвсякъде. Тя им споделяше, че познава болката им, защото има сходна съдба и е била от тези 28 хиляди българчета, принудени да напусне родните си места без родители и близки през Гражданската война в Гърция.

– Друг интересен момент е, че тя прибира ключа от родната си къща 60 години по-късно, завръщайки се в нея. Българските села в Костурско са били обезлюдени, а домът й е бил оставен да се руши… А малкото останали нейни връстници там са били с погърчени имена, не смеели да говорят на български дори шепнешком…
– Изключително травмиращи моменти за Любка. Помня, че когато ходихме в Солун, за да правим концерта за „най-дългото хоро” – онзи, който, знаете какво е правил с нас, Любка тогава намира този ключ от родната къща. Напипа го с ръка от вътрешната страна на вратата,

защото къщата беше срутена

във филма се вижда цялата трагедия. Много травмиращи моменти… (въздъхва). Любка остави много…

– Много българчета днес са кръстени на една от най-нежните й песни „Смиляна”, чиято мелодия е на майка й, а текстът – народен, от родното й село…
– Така е, това е и нейната емблематична песен. Нейните песни просто ще се помнят. Хората ще я помнят с песните й. А Любка просто боледуваше за България. Последно сега наскоро, когато беше честването на Дякона Васил Левски, Любка ме е гледала по телевизията. Вече не можеше да говори, трудно държеше и телефонната слушалка, милата… Винаги ми се обаждаше – когато нещо й хареса, за да ми сподели, а също й когато не й хареса – беше открита, честна. Поздрави ме тогава за това, че казвам истини, от които боли. Аз съм получил толкова много песни от нея – и тия песни трябва да живеят! А така да продължи да живее и този човек – и в съзнанието, и в душите на хората. Но виж какво нещо е, наскоро Любка ми каза „Ще умра…”, а аз й отвърнах „Няма да умреш, спокойно…”. Но ето, че няма нищо случайно…

– Предусещала е…
– Тя не беше страхлив човек, но явно си е мислела за тези неща… Просто не го показваше. Понякога го изричаше, но така, както изричаше и много други неща. Не знам наистина. Светло и спокойно да й е… Ние, които сме тук, ще гледаме да продължим делото й, вярата и любовта й към музиката. Ще гледаме да държим фронта, защото подмяната е тотална. Трябва много да внимаваме какво правим. Тя затова и боледуваше много – ще трябва да се борим, а народът ще ни подкрепи, когато проправим път.