Categories
Без категория

Влади Въргала: Театрите ни са като „Топлофикация“ – gp-gallery.com

Влади Въргала говори само тогава, когато има какво да каже, а когато го изрече, реакциите след това са мигновени! Предизвиква коментарна вълна, която дълго не стихва.
В този разговор той е повече от откровен – в болката, в агресията и в любовта си. Без да се притеснява от хорските думи след това, защото с тях е престанал да воюва отдавна. Свикнал им е. Вместо това по традиция отвръща с поредица смели факти, дръзки истини и темпераментни позиции. Думите му режат като бръснач по актуални културни и социални проблеми!

– Влади, наскоро бившето кино „Левски” отново отвори врати – като нова сцена за изкуство „Сити Марк Арт център”. Как се реши да възстановиш традицията, при положение че досега си патил много в творческо отношение – и покрай филма ти „Шменти капели”, и покрай сериала в ТВ7?
– Явно, че „не се гаси туй, що не гасне” (смее се). Завършил съм актьорско майсторство за драматичен театър. По мое време нямаше отделен профил за киноактьори. Още в 3-ти курс във ВИТИЗ имах възможност да мина през телевизията и видях нещо много различно от театъра. Така или иначе, на мен сърцето ми остана в театъра. Телевизията те обсебва напълно – първо правехме „Ку-ку”, после „Коктейлите на Влади” и т.н. Изцежда и ангажира на 1000 %! Време за театър почти нямах. Въпреки това участвах в две постановки в Театър 199. И това ме зареждаше.

Там се чувствах като в убежище, като у дома си. Моят учител, Стефан Данаилов, култивира в нас отношението, че театърът е храм и ние сме негови служители. Затова в момента, в който разбрах, че мои приятели – Христо и Теодора Кирови, правят тази зала и ме канят да им помогна, веднага реагирах. Те имаха нужда от човек като мен, а аз имах нужда от тази сцена.

За мен театърът е свещено място! И ще направя всичко, за да може това място да съществува – от него имат нужда и артистът, и публиката.

– Напоследък театралната реформа предизвиква яростни реакции на революционно настроени артисти, още повече след като бе тиражирана информацията, че ще се закриват театри.
– Подкрепям Христо Мутафчиев, защото е талантлив и е приятел, но не съм запознат в детайли с платформата. Според мен обаче театралните реформи са нещо, което реално не може да се случи в момента, нито да доведе до генерални промени. Това, че се говори, може да означава единствено, че някой все пак е почнал да разсъждава по темата. Трябва генерално да се промени РЕГЛАМЕНТЪТ. Години наред

в театъра се даваха пари за ремонти

– на салоните, на фасадите, за смяна на дограмите, за ремонт на тоалетните, но не се даваха пари за самото творчество, за онова, което се случва на сцената. Даваха се за хардуера, не за софтуера, метафорично казано! Реформа може да има само тогава, когато е възможно и е наличен ресурс за създаване на творчество! И то трябва да бъде в дух на конкурентност. Ние даваме много пари за възстановяване и поддръжка на паметници, на сгради, а кои ще са хората, на които следващото поколение ще издига паметници?…

Явно, че това няма никакво значение! А какво означава, че ще се закриват театри? Нали на 10 ноември 1989 г. българската интелигенция излезе на улицата с идеята да се раздържави държавата?! Държавата не може да влезе в частната инициатива. Откъде-накъде държавата е длъжна да се грижи за театрите?! И кое е онова, което ще определи кой в кой театър ще работи, къде да бъде! Извинявай, като не можеш да издържаш „Мерцедес” S класа, ще си го продадеш и ще си купиш по-скромна кола, която да можеш!

Откъде-накъде някой ще лежи на това „на мен държавата ми е длъжна”. Ами нали си талантлив, бе – излез на улицата, продай си спектакъла, хората ще си купят билети и с парите от билетите ти ще живееш. И да видим тогава лесно ли е да съществува една такава структура, каквато е една трупа, един театър. А това, че в момента се закриват болници, какъв отзвук има? Но да кажат „Ау, закриваме театри, това е много страшно”, някак не върви… А да не би държавата да се грижи и за художниците, има ли някъде художници на щат?!

С изключение на „Васил Левски” стадионите също не се издържат от държавата.

– Познаваш отблизо и театъра, и киното, и телевизията и като теглиш чертата днес, се оказва, че разочарованията, дълговете и лошите моменти не са били никак малко за теб…
– Определено. Познавам всички тях и съм си платил с лихвите за всяко едно нещо! Плащам и излизам чист в себе си! Ако искам просто да ми ръкопляскат хората, значи ще намеря материал, който да предизвика такава реакция в тях. Логиката е проста. Ще наема залата, ще осигуря средства за спектакъла, лични и от рекламодатели, и с цената от билета ще си връщам парите, които съм вложил. Когато ги върна – чак тогава ще живея от това. И ако генерирам печалба, ще инвестирам в следващия спектакъл. Така е навсякъде по света. Има и дотации от държавата, но не пълна издръжка. В момента

нивото на българските артисти е много ниско

Свежда се до това убедително и органично да си кажат текста. Поставят се предимно диалогистични пиеси. А по света в спектаклите изобилства разнородният талант. Трябва да умееш да свириш, да пееш, да танцуваш, да жонглираш, ако щеш. На сцената е празник на изкуството в светлина и звук. Зрителите се изумяват от фантазията на режисьора, от многообразните способности на артистите. А у нас все повече се принизява критерият на самите артисти, а оттам и на публиката. Как може Камен Донев да напълни 12 000 зрители? Как може за спектаклите на Теди Москов и Сашо Морфов да няма билети?

Ето това трябва да са критериите. И реформата трябва да е върху анализа на тези неща. Защото сме свикнали, че за всичко ни е виновна държавата! Ама чакайте, бе, нали ние всички искахме държавата да ни се махне от главата. В един момент – ама защо се махна, свършиха ни парите?! Извинявайте, какво е това да се правят филми с пари на държавата?! Откъде-накъде! В Америка да не би държавата да дава пари за филми?! Тя е длъжна да помага до известна степен, но нейната роля е да създаде условия театърът и киното, когато са качествени, да могат да се самоиздържат и бизнесът да намери смисъл да дотира и инвестира в изкуството. За съжаление изкуството е с пазарна стойност и всяко духовно начинание си има цена.

Единствено пазарът решава кое е и кое не е. Всичките тези псевдомениджъри, псевдопродуценти, всичката пошлост, която съпътства това, че държавата до ден-днешен не е отрязала гнилия клон! Министерството на културата трябва да се грижи за Народния театър, за Операта и Музикалния театър. Театър „Българска армия” си има Министерство на отбраната. Столична община се грижи за Театър „Възраждане”. Театрите в провинцията е правилно да минат към общините. Всяка община има нужда от театър и да намери начин той да съществува, след като е важно. Ако не – е кофти!

А всички останали театри да излизат, да си намерят меценати, да си правят репертоари и да се самоиздържат! Как може частният „Независим театър” да се самоиздържа, и то с такъв богат афиш. Държавата може да прави дотации за това, дотук. Така е не само в театрите, но и в бизнеса – там всички искаха да има частни фирми, а в един момент всички частни фирми се натискат за държавните поръчки?! Е, за това ли махнахме Тодор Живков?!?

– Разлика май няма отпреди и сега?!
– Манталитетът на хората, занимаващи се с изкуство, не се е променил много от времето на соца. Между другото, да не забравяме, че Тодор Живков глезеше доста хората на културата и изкуството, а те бяха едни от първите, които го заплюха. Преди

имаше едни номенклатурни връзкари

които се уреждаха, а сега има конюнктурни кадри, които действат по същия начин – който е по-близък до управляващия на момента, само той намира начин да привлече някакъв ресурс, било частната фирма, или към която и да е институция.

– Добре, но как да се редуцира този ефект?
– Независимо как е необходимо е да се помисли за тези колеги, които са на възраст, в която нямат голямо поле за изява, а животът им е минал в отдаденост на сцената. Малко са колегите като Меглена Караламбова, която наскоро ме просълзи от възхищение в „Разговори с мама”. Ако се закриват театри, повечето от тях ще останат на улицата, а това не е честно. Ако държавата дава 400-500 лв. заплата на артисти, които са доказани имена в българската култура, това е позор – и за артистите, и за държавата! Ето за това може да се изиска отговорността на държавата. А всички останали колеги не бива да стоят на топло в държавните театри срещу смешна заплата, да говорят за Робърт де Ниро и за голямото изкуство, а да започнат да го правят на своя отговорност. Те са като лекарите. Хем седи на заплата в държавната болница, хем има частен кабинет.

Единственият им дискомфорт идва, че в болницата има работно време. Забелязала ли си, че ние, когато заговорим за пари, винаги е от позицията на „а на нас не ни дават”. Не „на нас не ни дават”, а регламентът не позволява – това, с което се занимаваш, да генерира печалба, а в печалбата няма нищо мръсно, нищо спекулативно! Когато една стока е по-качествена от друга, тя струва повече или има по-добър пазар, и е финансово печеливша. Истината е, че у нас са подменени основните критерии за това кое ще е печелившо – а печелившо е онова, което е намерило връзката как да се докопа до парите. Театрите в момента са като „Топлофикация”, само 30% от ефективната пара достига до радиаторите на хората. Държавата издържа повече, отколкото може да си позволи.

– Ти искаше да направиш и направи един хитов филм. После кината прибраха над 1.8 млн. лв. от него, а ти трябваше да се справяш с опропастяващи дългове. След това направи сериала в ТВ7 и две седмици преди телевизията да ти изплати инвестицията, фалира! Как се преболедува това? Как се излиза „на чисто”?
– Затова казвам, че не искам пари от държавата, а регламент. Никога не можеш да излезеш „на чисто”. Но аз мога да кажа с гордо изправена глава, без да се бия в гърдите, че съм дал няколко милиона за културата на тази държава! Мои! Ако и да чета коментари и изказвания в интернет след това интервю от хора – неудачници и лентяи, не ставащи за нищо. Отдавна не ми правят впечатление хейтърските коментари. И не съжалявам, защото регламентът е бил такъв. И никога

не съм бил близък до тези, които разпределят парите

Но аз съм лошият пример.

– Защо да е лош примерът? Малцина са тези, които успяват, когато не са близки на властимащите…
– Защото в България, дори когато направиш успешен продукт, да не кажа за някои неща и свръхуспешен, това не е гаранция, че парите, които генерира твоята работа, твоят продукт, ще стигнат до теб. Те изтичат по трасето! Те са като вода в пясъка. Примерите, които даваш с кината и със сериала, са право в целта, защото сериалът беше точно на половин крачка от това да стане шедьовър, но не успя да я извърви. На мен ми трябваше още само месец и половина, за да заснема основни връзки от сюжета. Последните снимки бяха в Русе, където десет дена не спря да вали проливен дъжд и това провали крайния резултат. Но телевизията не ми даде този месец и половина.

– „Питаха ме „защо си отслабнал?”, а е чудо, че оживях!”, сподели ти тогава.
– Така беше, да… Самата мисъл каква отговорност си поел, тежи страшно. Аз казах, че мога да направя всичко това! Ако то се провали, реално аз нося отговорност пред всички страни, ангажирани в случая. Действително отслабнах много, но оцелях!

– Интересно „съвпадение” е, че „Шменти капели” започва с конспирация за съсипване на България. Самият ти доколко вярваш в нея, ако излезем от художествените образи?
– Игралният филм е нещо, което аз съпреживях. Всяка сцена интерпретира реални ситуации. България винаги е представлявала интерес като територия. Ние сме част от световната геополитика. Нито една държава – съседка или някоя от Великите сили, няма интерес България да бъде силна и независима държава. И го постигат с най-ефективния метод. Насажда се страх и несигурност. В момента се прави всичко възможно да се унищожи националното самосъзнание и достойнство. Това, което се случва сега, е един геноцид, в който съучастници сме абсолютно всички, защото се поддаваме на много плоски и елементарни манипулации, но много ефективни и проверени. Допуснахме да се превърнем в един изплашен, беден, болен и бездуховен народ, или по-точно население.

Всеки един от нас се чувства обречен и избухва една враждебност, агресия, която рефлектира между нас. Това, което изследвам от години, е една мисъл на Младен Киселов, че когато бащата е несправедлив към едното от децата си, после враждата е между тях, а не между ощетеното дете и бащата!

Така е от времето на Кайн и Авел. Колкото до филма, в него използвах една директива на Сталин от 1949 г. за управление на Полша, която е много приложима за случилото се и в България след 10 ноември 89-а. Стигнах чак до неолиберализма, който е една икономическа платформа за пълна или частна свобода на капиталистическите монополи. Тя е против държавната собственост! Тоест – цената на хапчето не се определя според това колко е полезно, какви съставки има, определя се от марката.

– Как съхраняваш чувството си за хумор в такава тъжна и сурова действителност, каквато е българската?
– От Теди Москов знам, че последната фаза на отчаяние на българина е

да не може да се зарадва на чуждото нещастие

(смее се). За мен не е толкова ценно онова, което може би напоследък е наложено в ценностната система на хората. За мен материалните придобивки са ценни, но не са най-важното. Основното, което ме крепи, е вярата. Най-важното е да си сит – и в изобилие, и в лишения. Просто трябва да се чувстваш сит. Може би много ми е помогнал спортът, а след това и казармата. Освен това професията, с която се занимавам от дете. Бях в школата на Николай Априлов в Двореца на пионерите. Оттам минаха много от успешните имена на българския театър като Камен Воденичаров, Явор Гърдев. Още в шести клас той ни въведе в основата на професията. Че всъщност това е един огромен труд и лишения. Това не е място, където минаваш по модния подиум и фръцкаш новия си тоалет с новата си прическа и часовник и светът ти се радва и вика: „Господи, колко е красив, талантлив, дайте да му дадем пари, добре, че го има!”.

Той ни даваше като пример гимнастичките на Нешка Робева и щангистите на Иван Абаджиев. Те не излизаха от залата, работеха, цяла България ги обичаше, радваше им се. Даваха им по една „Лада”, по една гарсониера и това беше. Но постигаха резултати в целия свят. В днешно време нашата професия се свежда до това – отиди от 8 до 20 ч. с научен текст, снимаш, взимаш 150 лв. за тази работа и това е. Или пък да се съберем тук не повече от 4 човека, да направим една смешна пиеска, щото те, хората, имат нужда от смях. За декор ще ползваме една маса и два стола. Трябва да е съвременна, да не шием костюми, а ще си играем с наши дрехи. Ще вземем едно-две известни имена да има вътре и хората ще дойдат да гледат. Това не бива да бъде!

– Колко често ти се налага в живота да слагаш маски? Когато участва в „Биг брадър”, ти знаеше, че на формата отдавна хората са приели да гледат като на сцена с различни стратегии, маски и игри. Но след края ми каза, че ти не си играл…
– Не можеш да играеш. Тогава бях в един от най-трудните етапи от живота си. Минавах през тежки житейски перипетии. И най-малко ми се е играло. Това беше място, където не съм искал, а се е наложило да бъда. Има една приказка –

като те изнасилват, отдай му се

барем извлечеш някакво удоволствие, дивидент от тая работа… Когато влязох в Къщата, не ме интересуваше победата. Казах си – ето, сега имам истинска битка, сега е моментът да проверя дали тази ценностна система, която съм изградил, и философия за живота ще издържат, дали са правилни? Едно от нещата, които хората най-много мразят, да гледат е – когато един човек е смирен. Те го бъркат със слаб, със страхлив. Смиреният е този, който не влиза умишлено в споровете, не ходи някъде да лае, да се доказва във всеки един момент кой е, какъв е и колко е важно, че е такъв. Отстрани изглеждаше, че съм някакъв отчаян, сринат.

Защото сме свикнали, че когато човек е силен, трябва задължително да се ерчи, да се ежи, да се прави на интересен. А на мен не ми беше до никаква забава там, защото първото, което е, аз съм артист, но не съм палячо. И второто, не съм ексхибиционист. Не се чувствам комфортно, когато трябва да разголвам неща, които години наред съм пазил като лични. Това е място за ексхибиционисти! Дадох си сметка в един момент как изглеждам отстрани – срамежлив ексхибиционист. И силно се надявах, че бързо ще приключи – ще си взема парите и ще си оправям бакиите. Стана така, че натрупах много изводи.